125 години от рождението на «Орлицата» на Испания — “Ла Пасионария”
0
133
125 години от рождението на «Орлицата» на Испания — “Ла Пасионария”
Жената-мит, легенда
(9 декември1895г.-12 ноември 1989г.)
“За свободата не се пада на колене,а ако трябва с чест да се умре,умира се без съжаление.”
Франсиско де Кеведо
Ла Пасионария е от онези личности, които съдбата е предопределила да променят хода на историята, като Де Гол, Чърчил, Сталин, Фидел Кастро, Че Гевара, Алиенде, Мартин Лутер Кинг, Мандела и т.н.
Испания е родина на забележителни държавници-политици, всявали ужас на жестоки владетели и радост на победители, като католическите крале Изабела и Фернандо, крал Филип ІІ… Испания ражда непокорни и буйни личности, които и днес определят нейния облик и нейната индивидуалност.
Всеки, който се е докоснал до гиганти на човешкия ум, не може да е равнодушен и малко или много той запазва в себе си частица от техния пламък, талант, борба…
Определено място в испанската история е отредено на Долорес Ибаррури или “Ла Пасионария”, както е известна в Европа и в света. В превод това означава “чувствената” или “страстната”.
Испанският народ нарича Долорес Ибаррури “Орлицата”, защото цял един век тази силна личност бди над него и се бори за “справедливост” в Испания.
Родена в Страната на баските — “страна на ежедневните борби, на дръзки мъже и фанатизъм, в селце на миньори и с очи устремени към Кантабрийското море…”, говори за себе си Долорес Ибаррури в книгата си “Единственият път”.
“Осмо от единадесетте деца на миньорско семейство, с името — Долорес, т.е. болка и мъка…
Миньори са не само родителите ми, но и дедите ми. Миньори са и моите братя, миньор е и моят съпруг… Нищо от миньорския живот не ми е чуждо, защото аз самата съм миньор. Нито миньорските болки и страдания, нито техните мечти, нито техния език или тяхната суровост… Аз нищо не съм забравила, нищо. Между спомените ми с болката за едно тъжно детство и за юношеството без мечти и илюзии, живее в мен споменът за баща ми, стар работник в мината “Хуста” (в превод “Справедлива”) ”.
Омъжила се млада за миньор, Ибаррури ражда шест деца, от които само две остават живи, издържали на суровия живот в мините.
За испанците Ибаррури е символ на “правда”, “свобода”, “равенство”. Комунистическият й идеал съпътства целия й съзнателен живот:
1920г. — Ла Пасионария влиза в Испанската комунистическа партия (ИКП); 1930г. — член на Централния комитет на ИКП; 1920-30г. — по политически причини лежи в испанските затвори;
1932г. — член на Политбюро на ИКП; 1934г. — организира въстанието на миньорите в провинция Астурия; 1936-39г. — Ибаррури е депутат в Републиканските кортеси; 1936-39г. — участва в
Гражданската война; 1937г. — Зам. председател на Испанските кортеси; 1937-77г. — в изгнание; (1940г.- член на Коминтерна, 1942-60г. — Генерален секретар на ИКП. Живее в емиграция във Франция, Чехословакия и Русия);1977-89г. — депутат в Испанските кортеси; 1960-89г. — почетен председател на ИКП.
Известният интелектуалец Хорхе Семпрун, един от малцината оцелели от Бухенвалд, министър на културата на Испания, си спомня за “Орлицата“: “Запознах се с Ла Пасионария в Клебер, Париж през 1947 г., когато за нея се изписваха страници и страници…, пееха се песни за “страстната”, стихове затрупваха най-четеното списание “Куадернос де Култура”.
Ла Пасионария е не само испанско, но световно явление. Дори аз писах вдъхновен за нея:
“Твоята усмивка, Долорес, аз си я спомням, това беше през една хладна вечер на март в изгнанието ти… Ти отвори вратата и влезе. Ние всички станахме прави от столовете си. Ти стисна на всеки един от нас ръката. Усмихна се и разцъфна за нас пролетта…”
Същият Хорхе Семпрун в книгата си “Автобиография на Федерико Санчес” прави портрета на Долорес така: “Ла Пасионария поиска думата. Вдигна поглед от листата, които бяха на масата. Нервна, един побелял кичур от косата й падна отпред… След това събра ръцете си, разтвори ги отново и посегна към сгънатия на четири лист, който си бе подготвила. Винаги своите изказвания ги готвеше писмено по време на съдбоносните моменти…”
Ла Пасионария отново на родна земя.
13 май 1977г. — един обикновен, топъл и красив мадридски ден. С “Аерофлот” от Москва се завърна Ла Пасионария след близо 40-годишното си изгнание. Нейното дългоочаквано завръщане бе отразено отдалече от хилядите журналисти на Мадридското летище “Барахас”, поради големите мерки за сигурност, които бяха взети от испанската страна. По-късно се узна, че Долорес Ибаррури е слязла от самолета много развълнувана, коленичила и целунала испанската земя. После поздравила отдалече хилядите посрещачи и потънала в тъмната лимузина, която я завежда в Мадрид на ул. “Виктор де ла Серна”, където остава да живее до края на живота си.
Когато жената-мит стъпва на испанска земя, поетът Рафаел Алберти написва своята поема “Ла Пасионария”:
“Долорес, вече си тук, Долорес,в тази Испания, която мечтаеда разцъфнат в мир цветята й…”
След три дни Ла Пасионария е на предизборния митинг на Испанската комунистическа партия в Страната на баските в град Билбао. Препълненият многохиляден стадион от три поколения миньори посреща на трибуната своята “Орлица” с възгласи и зашеметяващи аплодисменти. Долорес застава на банката и морето утихва, за да я чуе и посрещне близо до Галярта… Ехти гласът й:
“Дълбоко съм развълнувана, исках и се върнах в Баскония. През цялото време мечтаех за този миг, когато вие всички ще бъдете до мен…
Искам да ви прегърна всички и да ви притисна до сърцето си… Съдбата ми поднесе тежък живот и две родини — едната ми родина е моята родна Испания, там където съм се родила, израснала и на която посветих живота си и в която искам да умра. И другата — Съветския съюз, велик, защото разгроми хитлеристка Германия и освободи света от кафявата чума…
В него живях дълги години от моето изгнание — погребах любимия ми син в Кремълската стена, сражавал се против хитлеристите пред Сталинград… Там оставих единствената ми жива дъщеря Амая и моята внучка Долорес и част от сърцето ми остана в Москва… Но се върнах в Испания при вас и тук искам да умра, защото най-много от всичко обичам свободата, испанския народ и Испания!”
Реших да отида на митинг на Долорес на стадиона “Виста алегре” (в превод “Весел изглед”) в работническия квартал на Мадрид в близост до големия испански затвор “Карабанчел”. Именно “Карабанчел” познава “Орлицата” от 1936 г., когато тя сама разтваря вратите му и освобождава политическите затворници. От този затвор за новата 1977 г. излязоха последните политически затворници, изпратени там от вътрешния министър Мануел Фрага — предимно социалисти и комунисти, като Хавиер Солана, Мородо, Игнасио Гальего, синдикалния лидер Марселино Камачо — прекарал повече от 20 години във франкистките затвори.
Стадионът бе препълнен от хора, червени знамена, свити юмруци, червени кърпи и шалове — символ на кръвта на убитите, символ на надеждата на живите… На трибуната излезе Ибаррури. Гласът й е звънлив, въпреки умората от годините й: “На този свят най-много обичам испанския народ. На този народ посветих живота си. Исках да бъда майката на всички бедни, на всички безправни, на всички честни и успях. Ние не искаме много, искаме само достатъчното за нашия народ — хляб, свобода и равенство!”
Снижих се ниско, защото тълпата френетично крещеше и бурно ръкопляскаше, повтаряйки:
“Долорес ние сме с теб!”
Особено чувство изпитваш, когато си в близост до тази горда старица, извисила се орлица над испанската земя и превърнала се в мит, легенда.
Мислите ми неволно пътуваха във времето… Ла Пасионария познаваше от близо Сталин, тя бе работила с него и под негово ръководство в Москва. Но не се бе съгласила с неговата политика, не се бе огънала и това се знаеше от Кремъл.
“Майка на новата Конституция-1978г.“
Ла Пасионария бе обявена от испанските Учредителни Кортеси, Велико народно събрание, 15 юни 1977г. за “Майка на Испанската Конституция“.
Парламентаризмът е традиция за испанците в управлението на държавата им. Испанските кортеси имат дълга история, от времето на ХІІ век, когато благородници, представители на църквата и на народа създават Асамблеята, наречена Кортеси. Първите Кортеси заседават в Арагон през 1163г., в Леон през 1188г., а в Кастилия през 1250г. Тяхната дейност била предимно консултативна и за петиции до краля, за гласуване или отхвърляне на бюджетите, които монархът представял на Кортесите. Кралете полагали тържествено клетва пред Кортесите при встъпване във власт, обещавайки да спазват законите и обществените свободи. По времето на едноличната 40-годишна власт Франко разпуска испанските Кортеси и парламентарна дейност бива преустановена.
Официалното откриване на Учредителните Кортеси след първите демократични избори стана на 15 юни 1977 г. Основната цел на испанското Велико народно събрание след първите проведени парламентарни избори бе да изработи и приеме новата демократична Конституция. Огромната сграда на Испанския двукамерен парламент посрещна новите народни избраници, които влязоха тържествено през централната врата на Кортесите, която се отваря само при най-официални поводи и е зрелищен акт: 959 камбанни звънци оповестяват официалния акт.
Великите депутати заемат местата си в огромния салон. Политическото ветрило е попълнено изцяло: в средата депутатите на Съюза на демократичния център, оглавен от министър-председателя Адолфо Суарес, от ляво до центристите — социалистите на Фелипе Гонсалес, Тиерно Галван, а до тях — комунистите начело с Долорес Ибаррури и Сантиаго Карильо. Надясно от центъра на Суарес, в един ред са подредени 16-те депутати на “Народния съюз” (“Алианса Популар”) на Мануел Фрага.
И в Испания, както и в България, депутати-ветерани заемат двете председателски места до избирането на новото председателство на Учредителните Кортеси. Тези места в този исторически момент се заеха от двама комунисти — легендарната Долорес Ибаррури, депутат в Републиканските кортеси 1936-1939г. и от поета Рафаел Алберти, живели в изгнание 40 години. За да заемат председателските места двамата депутати подръка преминаха през цялата зала в овации.
Заедно с кралското семейство и министър-председателя Адолфо Суарес, “Орлицата”, беше във фокуса на общественото внимание и на журналистическия интерес. Ла Пасионария влезе в Кортесите през главния вход, посрещната и съпроводена от самия председател на Кортесите проф. Антонио Ернандес Хил. Всички очакваха испанския крал — Хуан Карлос І. Телевизионните камери проследяваха целия път и срещи на появилата се за първи път след пристигането й от Москва Долорес Ибаррури, жената-мит на испанската политика. Първата й среща бе с победителя в изборите — министър-председател Адолфо Суарес.
Следва ръкуване, протоколни любезности, пожелания за успех. След минути кралят в кулоарите също се приближи да се ръкува с нея. Телевизионните камери фиксираха момента, когато гордата Долорес се опитва с поклон уважително да поздрави монарха. Смутен, кралят леко повдигна за лактите Ла Пасионария с думите: “Моля, недейте за Бога, аз се прекланям пред Вашия живот-борба…”
“Не, аз, Ваше Величество, защото без Вас нямаше да видя свободна Испания…”
На другия ден испанският печат бе залян от коментари — добронамерени и злъчни… На нова Испания, за да получи признанието на света, че ще бъде демократична държава след Франко, й трябваше легендарната “Ла Пасионария“.
Ла Пасионария обичаше България
Познавах Ла Пасионария от студентските си години. Ибаррури дойде на почивка във Варна едно лято и бях ангажирана за нейна преводачка. Бях силно впечатлена от нейната особа – жена-политик от този ранг, а мека в изказа си, внимателна и мила. „Наричай ме Долорес, така ме наричат близките и стари и млади“, ми каза още в първия ден. Направи ми впечатление, как бе облечена — в черно, винаги пола, блуза и жакет; блузата й беше от хубава черно-бяла пъстра коприна, а костюмът изискан и от хубав плат. На ушите й блестяха вечните брилянтни обици, характерни за всяко едно новородено испанче. Внушителна, съсредоточена в мислите си, изискана възрастна жена с хубав парфюм и с прибрана коса на кок в черна мрежичка. От българска страна Долорес се придружаваше от Цола Драгойчева, член на Политбюро на БКП.
Имаше разлика между двете комунистки, които в много отношение имаха сходни съдби. От Долорес лъхаше спокойствие и увереност. Драгойчева беше припряна и неспокойна през цялото ни съвместно пътуване из страната, сякаш изпитваше някаква скрита ревност към испанската. И Драгойчева, и Ла Пасионария лично познаваха отблизо Георги Димитров. Навярно младостта е красяла още повече испанската орлица и Георги Димитров е имал слабост към очарователната лидерка-легенда в Интеркома по това време.
По думите на Долорес, когато единственият син на Димитров починал в Москва, тя потърсила начин да изрази съчувствието си към скърбящите родители: намерила най-добрия руски художник, който направил портрет на малкото дете по снимка за една нощ и тя го занесла на погребението му и го връчила на “обезумeлите Роза и Георги”…
На един 8 март, Междунардноия ден на жената, Долорес Ибаррури гостува в българското посолство в Мадрид, което се намира на няколко преки от нейния дом. Аз бях току-що започнала първия си дипломатически мандат, който се оказа наситен на политически събития и знакови запознанства. Заедно с нея дойде секретарката й, Ирене Фалкон и Жозефина Камачо, съпруга на синдикалния лидер Марселино Камачо.
Бяхме поканили и жената на съветския посланик Дубинин — красива грузинка, съпругите на чешкия и полския посланици. Приемът беше в салоните на посолството, по това време елегантни и представителни. На входа стоеше портрета на Тодор Живков, който за случая сменихме с този на Георги Димитров. Още с влизането си Долорес се спря пред портрета и меко каза: “Обичам България, родина на един топъл народ като испанския… преминал през робство и страдания, но запазил език, култура…“.
Виждайки ме, веднага ме позна и искрено се зарадва, че ме среща в Мадрид. Побърза да ме покани да й гостувам “у дома на чаша хересово вино”.
Срещата на Долорес и жените от Източноевропейските мисии, обаче, не беше много по вкуса й и в един момент тя си призна тихо: “Аз не съм била най-добра майка за моите деца, все работих за Партията и за Испания и сякаш не съумявам и трудно общувам със съпруги…”
Само след два дни ми позвъня секретарката на Долорес Ирене Фалкон и ме покани от името на Долорес на обещаната “чаша херес”.
Реших в израз на внимание да занеса: на испански двутомника Георги Димитров — статии и речи, портрет на Георги Димитров като млад, мемоарната книга на Цола Драгойчева и една плоча-запис с реч и гласа на Георги Димитров. Точно в 13 ч. спрях с колата пред вратата й. При мен дойде полицаят, който пази входа й и ме придружи да се кача на последния — шести етаж с вътрешния асансьор. Етажът, на който живееше жената-мит се охраняваше от няколко души. От вратата в далечна стая на коридора се виждаше, че Долорес седеше и около нея жена-фризьорка й поставяше последните фиби в кока.
Посрещна ме Ирене, за да ме предупреди, че само след минута, Долорес ще дойде и двете се упътихме към големия хол-салон. Наредбата беше типично испанска. Докато разглеждах стените и търсех нейния личен елемент в наредбата, влезе Ла Пасионария с бърза и чевръста походка. За нейните 80 години тя изглеждаше много добре. Приближи се до мен, разцелува ме и аз й поднесох скромните подаръци. Като видя портрета на Димитров, нареди на Ирене: “Занеси ми го в спалнята”. Поднесох й плочата с гласа на Димитров: “Говори на български…”
“Нищо, аз разбирам малко български от Него /Димитров/… Руски не научих много добре, но български малко разбирам.”, усмихна се.
Последва мълчание… Подадох й книгата на Цола Драгойчева.
Долорес я пое в ръцете и почна да я прелиства.
“Жалко, че не ми е направила посвещение, много щях да се радвам…”
Тя не знаеше, че през лятната ми почивка молих няколко пъти секретарката на Цола да й надпише книгата си, но Драгойчева отказа…
Разговорът потръгна, придружен от “чаша хересово вино”. Долорес говореше: “Исках да отида да живея в квартала “Куатро каминос”, където съм живяла преди емиграцията. Но като видях колко е шумно и оживено сега, се отказах. Тук е хубаво, обширно, заобиколена съм от приятели…От терасите виждам цял Мадрид, когато се събужда и когато нощем живее…”
Беше с бистър ум за нейната възраст и помнеше всичко. Попита ме за нейните стари познати:
“Чух, че синовете на Карло Луканов били много умни, най-малкият, Андрей, бил станал голям политик, какъв е той сега? Живеехме в една кооперация в Москва и бяхме добри приятели…”
“Зам. председател на Министерския съвет и министър на външната търговия…”, отговорих.
“Да, аз го помня като дете от времето на Сталин в Москва. Живеехме при добри условия, но…”После Долорес ме попита за Тодор Живков: “А, как е другарят Живков? Той е по-млад …и от мене, и от Брежнев…”
Полека-лека минахме в испанската политика. “В Испания демокрацията е за по-младите хора като теб. Те да я правят… сега е по-лесно, няма война, няма изгнание… Аз се уморих вече… искам да се оттегля от политиката. Не искам да ме карат един ден насила да я напусна… Ще си отида сама…”
По това време много се говореше в печата за Социалистическата партия като алтернатива на властта в Испания. Попитах я какво мисли. “Испания ще се управлява от андалусеца — социалист Фелипе Гонсалес — млад, чаровен, силен и умен, юрист… Запознах се и със Адолфо Суарес, също очарователен адвокат, но той няма истинска партия и не може да издържи дълго в политиката”, пророкува Ибаррури. И така стана.
Опитвах се на няколко пъти да си тръгна, но Долорес ме спираше и нашият приятен разговор продължи и след обяда. Обещах й да я посещавам и така се срещах с нея още няколко пъти без повод, но политическата нишка присъстваше…
Последно сбогом!
Когато през есента на 1989г. отново се върнах в Мадрид на работа в посолството ни, потърсих я, но разговарях само с Ирене Фалкон, защото Долорес беше тежко болна. Не след дълго “Орлицата” почина, 12 ноември 1989 г.
На погребението на площад “Колумб” в Мадрид сякаш беше дошла цяла Испания, огромни тълпи от хора изпълваха площада и улиците около него. Не липсваха и официални държавни делегации от цял свят. Бях взела със себе си сина ми Георги на траурния митинг. На трибуната до мен беше държавната делегация от Мексико. А от другата ми страна стоеше кубинецът Рафаел Родригес, зам. министър-председател на Куба, когото познавах от години. Беше резервиран, навярно след събитията в България и падането на Берлинската стена. Въпреки всичко се ръкува с мен, но не ми спести думите:
“И вие тръгнахте по друг път…” — ми каза тихо той.
На трибуната сякаш цялата испанска интелигенция, завърнала се от изгнание, беше дошла: Алберти, Семпрум, Фернандо Клаудин, Буер Вальехо, Рамон Тамамес, Камило Хосе Села… На големи екрани се прожектираха моменти от живота на Долорес, моменти от митингите с нейния глас, от речите й през Гражданската война…
Микрофоните разнасяха гласа на “Орлицата” с нейната прочувствена реч при завръщането й в Испания. На микрофона застана нейният стар другар поетът Рафаел Алберти, който в стихове се прости завинаги с Долорес. Съболезнования поднесоха кралското семейство, правителството, парламента, областни делегации… чуждестранни официални делегации от цял свят.
На следващия ден бях на изложбата на художника Хосе Кабальеро, приятел на Гарсия Лорка, в родния град на Сервантес — Алкала де Енарес. Поетът Рафаел Алберти пристигна с каталанската актриса Нурия Еспер. Още развълнуван от погребението на Долорес, той се приближи до мен и сякаш повече на себе си, ми каза:
“ Комунизмът, Жоржета, за съжаление, не издържа един век. Цял живот живея с идеала, но вашите страни го провалиха… Комунизмът дойде с Долорес и си отиде с Долорес от Европа…”
Каква ирония на съдбата. Бях в Мадрид, когато Ла Пасионария се върна в Испания. Без нейното присъствие, както и без платното „Герника“ на Пабло Пикасо в Испания не можеше да започне нито помирението, нито демократичния преход. Пристигнах отново в Испания може би, за да я изпратя, когато в Европа започна друг преход — нашият.
Жоржета Пехливанова, дипломат
125 години от рождението на «Орлицата» на Испания — “Ла Пасионария”